Търсачка

Банер

Каталог Политология, Политика ПЛАНА НА ООН ЗА РАЗДЕЛЯНЕ НА ПАЛЕСТИНА ОТ МАЙ 1947Г: ДОПИРНИ ТОЧКИ НА СТРАНИТЕ ПО БЛИЗКО-ИЗТОЧНИЯ КОНФЛИКТ


Реферат, 22 стандартни страници, има апарат
Цена: 2.40лв.
Безплатно
Спестявате: 100.00%
Задайте въпрос за този материал

Normal 0 21 false false false MicrosoftInternetExplorer4 st1:*{behavior:url(#ieooui) } /* Style Definitions */ table.MsoNormalTable {mso-style-name:"Table Normal"; mso-tstyle-rowband-size:0; mso-tstyle-colband-size:0; mso-style-noshow:yes; mso-style-parent:""; mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt; mso-para-margin:0cm; mso-para-margin-bottom:.0001pt; mso-pagination:widow-orphan; font-size:10.0pt; font-family:"Times New Roman"; mso-ansi-language:#0400; mso-fareast-language:#0400; mso-bidi-language:#0400;}

СЪДЪРЖАНИЕ

развитие на Палестинския въпрос до 1947г.

Декларацията Балфур стр.3

Еврейската имиграция в Палестина стр.4

Съпротива срещу Великобритания – араби и евреи стр.5

Отказ на Великобритания от мандата и прехвърляне съдбата на Палестина в ръцете на ООН стр.6

пЛАНА на оон ЗА РАЗДЕЛЯНЕ НА ПАЛЕСТИНА - допирни точки

Два лагера в Специалната Комисия на ООН за Палестина стр.6

Резолюция 181 стр.7

Независимост на Израел. Актове на признаване стр.10

Ролята на Арабската лига стр.11

Правната валидност на плана за разделяне на ООН стр.12

Заключения стр.14

ИНДЕКС НА ИЗПоЛЗВАНИТЕ КАРТИ

Приложение 1: Карта на Палестина според Плана за разделяне на ООН стр.16

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА стр. 17


развитие на Близкоизточния конфликт до края на втората световна война

Декларацията Балфур

След няколко години усилия в тази посока, Вайцман извоюва официалния ангажимент на Британия за еврейски дом в Палестина под формата на писмо на Държавния секретар по Външна политика на Великобритания Артър Джеймс Балфур до лорд Ротшилд. Крайния вариант на декларацията е нарочно двусмислен. Тя е била предадена за предварително одобрение на президента Уилсън и на френското и италианското правителства. Декларацията едновременно се стреми да подсили подкрепата на американските евреи и да окуражи евреите в Русия да окажат влияние на Керенски да не се оттегли от военните действия. Има за цел също и да засили британското влияние в движението на ционизма с идеята за париране на френските интереси в региона.

Даваща двусмислената фраза национален дом, декларацията е база за британската политика в Палестина през последвалите 30 години. Декларацията е призната от емир Фейсал – той подписва споразумение с Хаим Вайцман, че одобрява еврейската имиграция и изразява симпатии към ционисткото движение. Фейсал държи Силите да изпълнят обещанията си направени по време на войната (кореспонденция Мак Мейхън - шейх Хюсеин от 1915 и 1916 г.) за независимост на арабския народ от Сирия и Месопотамия под властта на хашемитската фамилия. Великобритания по-късно се оправдава нелепо с неправилни географски определения и ситуиране на Палестина спрямо Дамаск.[1]

По време на Втората световна война Великобритания си позволява известна алиенация с ционистите, за да си осигури близост до арабите и арабския петрол. По-късно обаче, през 1948 г., с оттеглянето си от поста си на мандатьор, Великобритания одобрява плана на ООН за разделяне, който дава 54% на 33% мнозинство евреи. Това е пълно изпълнение на декларацията Балфур.[2]

В своята книга “Американската външна политика от 1938 до началото на 90-те” Стивън Амброуз цитира Робърт Стуки: “Земята на Палестина принадлежи по право на един народ, единствено благословен от Бога, носител на Неговото откровение за спасяване на човешкия род, натоварен завинаги с мисията за просвещение на човечеството и установяване на справедливост, който дълго е бил подлаган на потисничество и несправедливост, чиито врагове сега са подкрепяни от една световна суперсила, заради собствените им империалистически интереси”.[3] И араби, и евреи се идентифицират с описаният народ.

Еврейската имиграцията в Палестина

Евреите, 10% от населението в Палестина в момента на връчването на мандата, съставляват 22% в навечерието на Втората световна война. Ръстът на еврейското населението в Палестина се дължи до голяма степен на преследванията и гоненията в Европа, започнали в разгледания период. Но също така принос има и британската политика на отстояване на собствения интерес.

Мандатът върху Палестина е от тип А – временен, който трябва да се увенчае със самоуправление на местния народ. Нещо което явно противоречи с нарастващата еврейска имиграция и британските интереси след нея. Великобритания допуска в рамките на Общността държави да получат независимост, но при условие, че мнозинството от населението е преимуществено европейско (преселници и колонизатори). Това условие дава възможност на Великобритания да играе игра на двоен стандарт и с евреите и с арабите – евреите никога не достигат численост за мнозинство в региона. Това не дава основание на Великобритания да обсъжда независимост на Палестина, още по-малко за арабска държава.[4]

Политическият еврейски елит провежда силна кампания за въздигане на еврейското гражданство в черта от най-първа важност за евреите и в инструмент за консолидиране усилията за установяване на Национален дом имено в Палестина. Стига се дотам, че евреи, с двойно гражданство извън Палестина декларират, че са първо евреи и на второ място граждани на която и да било друга държавата.[5]

Друг факт е, че барон Ротшилд купува земя чрез “Асоциация за еврейска колонизация в Палестина” за новите преселници.

Засилената имиграция в Палестина на евреи ще даде основание по-късно на политическото лидерство да претендира за отделна държава и да отхвърля предложения за единна федеративна или унитарна Палестинска държава, обединяваща евреи и араби. Имиграцията става претекст за множество съществени размествания на селища и по-важно на техния човешки състав. Разселвани са местни евреи, съжителстващи в отлични отношения с араби в родни селца, с цел прекъсване на приятелски връзки и редуциране обществена подкрепа, където съществува, на мирно съжителстване на двата етноса под законовия покрив на единствена държава.

За ръста на еврейското население в Палестина виж Приложение 1.

 

------------------------------------------------

 

Normal 0 21 false false false MicrosoftInternetExplorer4 st1:*{behavior:url(#ieooui) } /* Style Definitions */ table.MsoNormalTable {mso-style-name:"Table Normal"; mso-tstyle-rowband-size:0; mso-tstyle-colband-size:0; mso-style-noshow:yes; mso-style-parent:""; mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt; mso-para-margin:0cm; mso-para-margin-bottom:.0001pt; mso-pagination:widow-orphan; font-size:10.0pt; font-family:"Times New Roman"; mso-ansi-language:#0400; mso-fareast-language:#0400; mso-bidi-language:#0400;}

Заключения

Историята на арабо-израелския конфликт е изпълнена с обрати и привидно алогични събития. В действителност, процесите протичащи в региона следват необорима политическа логика на международните отношения. Стоящ на преден план повече от век въпросът за еврейски национален дом взима реални измерения в средата на ХХ век. Във време белязано с превратностите на все още оформящите се полюси на предстоящата Студена война, Палестинския въпрос е усложнен от промяната на приоритетите на ключовите играчи в региона – залязват стари, изгряват нови фактори. Противоречията в управленските групи на двете страни – преки участници в спора – допринасят също за буксуването на казуса.

За последен път преди непреклонното противопоставяне на Студената война Светът става свидетел на съвпадащи позиции на САЩ и СССР съвпадащи, по-важно, с мненията (необявени, крити от арабските лидери) на официалните ръководни органи на арабското и еврейското население в Палестина. Тук сближаващ фактор е ясната цел за двете страни Плана, предложен от Специалния Комитет UNSCOP, да бъде използван за инструмент за постигане на по-далечни и амбициозни политически и териториални цели.

Колебанията в арабското ръководство вътре и извън Палестина, както и в еврейското (в

Палестина и в САЩ ), по повод валидността и приложимостта на Резолюция 181 и силата и пред Мандатната система на ОН дават тласък на близки течения в арабските и еврейските среди, които по същество оспорват правосубектността на Израел в международните отношения. Това поставя трезвата оценка на еврейски реалисти в изумителна близост до хаотичното и непоследователно арабско отхвърляне на Плана. Най-общо обаче и двете водят до признаване на Израел като обект, вместо субект на международното право.

Важно е да се отбележи, че съществуват множество дублиране на позиции и мнения на различни агенти, ангажирани в проблема, често и изначални врагове. Това обаче се дължи на динамичността и залога за участниците в Палестинския въпрос.

Полезно би било да се отбележат някои от основните принципи, залегнали в предложения план, защото те са носители на авторитета на ООН. Официално и арабите и евреите признават в даден момент авторитета на ООН да произнесе такова решение. Имайки предвид, че признават плана по различно време, плана си остава една от малкото допирни точки на двете общности. Това показва, че и двете страни признават ООН за органа отговорен за решаването съдбата на Палестина. Няма нужда от детайлни географски особености на плана, за да заключи че и двете страни се подписват под принципите на доклада на ООН.

Докладът установява съществуването на еврейска и арабска общности. Той признава Палестина за територия ясно отделена от заобикалящите я държави – Трансйордания, Египет, Сирия, Ливан. Признава също и съществуването на две държави в Палестина. Разликата тук се състои в връзката между расовата единица и държавността, и необходимостта или липсата на необходимост в Палестина отделната етническа единица да бъде облечена в държавност.

Арабските и еврейските настроения по това време са против една дву-етническа държава. Добър пример за такова устройство съществува в съседен Ливан между християни и мюсюлмани. Най-категоричен докладът е по въпроса на разликата, която е направена в доклада между дом на евреите и домът на евреите. [1]

И тъй като държавата Израел отчасти дължи легитимността си на препоръките на ООН от 1947г., съответния език от плана заслужава внимание. Разликите между циноизъм и ционистки Израел, от една страна, и деционизиран Израел от друга страна, както и между националният дом и национален дом за евреите, са основни принципи в подхода на ООН към проблема. От тези въпроси следват, обаче, и редица други. Например, ако Израел не е държава само и изключително за евреи, а за еврейската общност в арабския свят, нужно ли е автоматично еврейско мнозинство за продължаване традицията и осигуряване сигурността му в Близкия изток. Нещо повече, какъв би бил ефектът върху останалите държави с създаването на тази общност. Имено доклада на ООН за разделянето повдига тези въпроси, но малко политици успяват да ги разкодират в истерията около връщането на мандата.


ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Амброуз Стивън, Американска външна политика от 1938г до началото на 90-те, С., 1995г;

Джонсън Пол, Съвремеността, УИ СУ “Св. Климент Охридски”, С., 1993;

Калчева Дора, САЩ и арабо-израелския конфликт 1947-1967, София, 1989г;

Киндер Х., Хилгеман В., Атлас – Световна история - , том ІІ, изд. Летера, Пловдив, 1999г.

Couland Jacques, Israel et le Proche-Orient Arabe, Editions Sociales 1963;

Davis John, The evasive peace, London 1968;

de la Fuente Matt, Middle East Forum, http://www.meforum.org/article/629;

Douglas-Home, Charles, The Arabs and Israel, Dufour, 1968;

Feinberg Nathan, the Arab-Israel Conflict in International law, Jerusalem, 1970;

Hermann Hugo Dr., Un effort puissant, Jerusalem, 1947;

Jargy Simon, Guerre et paix en Palestine (1917-1967), Neuchatel, 1968;

Patel, Ismail Adam, The British Promise Of Palestine (Riyadul Jannah Volume 2: Issue 12);

http://vyer.typepad.com/hereticsalmanac/a_place_among_the_nations/,

Statement by the Arab League States following the Establishment of the State of Israel May 15,

1948, Jewish virtual library, http://www.jewishvirtuallibrary.org/jsource/History/alpart.html.



[1] Douglas-Home, Charles, The Arabs and Israel, Dufour, 1968, p20



[1] Jargy Simon, Guerre et paix en Palestine (1917-1967), Neuchatel, 1968

[2] Patel, Ismail Adam, The British Promise Of Palestine (Riyadul Jannah Volume 2: Issue 12)

[3] Амброуз Стивън, Американска външна политика от 1938г до началото на 90-те, София, 1995г, стр. 269

[4] Couland Jacques, Israel et le Proche Orient arabe, Paris 1969, p51-52

[5] Feinberg Nathan, the Arab-Israel Conflict in International law, Jerusalem, 1970


Коментари на клиенти:

Все още няма коментари за този материал.
Моля, влезте в системата с потебителско име и парола, за да оставите коментар.


За сайта

Кой е онлайн

В момента има 540 посетителя в сайта

Намерете ни в Facebook


© 2010 znanieto.net Всички права запазени.
znanieto.net избра за свой хостинг партньор Viscomp.bg

Изграден с помощта на Joomla!.