Търсачка

Банер

Каталог Археология, История България Васил Левски и вътрешната революционна организация


Дипломна работа, 89 стандартни страници, съдържа бележки под линия, снимки, приложения, има апарат
Цена: 4.80лв.
Задайте въпрос за този материал

800x600 Normal 0 21 false false false BG X-NONE X-NONE MicrosoftInternetExplorer4 /* Style Definitions */ table.MsoNormalTable {mso-style-name:"Table Normal"; mso-tstyle-rowband-size:0; mso-tstyle-colband-size:0; mso-style-noshow:yes; mso-style-priority:99; mso-style-parent:""; mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt; mso-para-margin:0cm; mso-para-margin-bottom:.0001pt; mso-pagination:widow-orphan; font-size:10.0pt; font-family:"Calibri","sans-serif";}

Съдържание

Увод

Първа глава

Въведение в историографията

Втора глава

Създаване на БРЦК

1. Любен Каравелов и създаване на БРЦК

2. Васил Левски – живот и деиност до създаване на ВРО

Трета глава

ВРО и Васил Левски

1. Създаване на ВРО

2. Идейно – политически възгледи на Левски за националната революция и за бъдещото политическо устройство на България

3. Обединението на ВРО и БРЦК и компромисите на Левски в името на националното освобождение

4. Българската национална революция след Общото събрание в Букурещ през 1872 г. Левски – идеалният организатор на революцията

5. Провалът на Арабаконак. Залавянето на Левски и неговото обесване

Заключение

Приложение

Литература


Увод

Радикалните промени в стопанския, социалния и духовния живот на българите през Възраждането (от началото на ХVIII в. до Освобождението през 1878 г.) създават реални предпоставки за активизиране на българското общество в стремежа му за отхвърляне на османското политическо господство. Възрожденските процеси навлизат в период на зрялост през 50-те години на ХIХ в., което води до нов етап в политическите борби на българския народ – на организираното националноосвободително движение.

Още след избухването на Кримската война (1853-1856) родолюбиви емигрантски дейци създават Добродетелната дружина в Букурещ (ДД) и Одеското българско настоятелство (ОБН), които си поставят за цел да се борят за освобождението на България. По същото време големият български революционер Георги Раковски се опитва да изгради мрежа от Тайни общества, които да подготвят българите за въстание в случай на успешно руско настъпление на юг от р. Дунав. Така в годините на Кримската война са направени и първите сериозни опити за цялостно решаване на българския политически въпрос.

Постепенно политическият спектър на българското възрожденско общество се разделя на две основни групи – конформисти и радикали (наричани тогава “стари” и “млади”). Най-общо казано “старите” защитават по-умерените форми на борба срещу Портата, открито се съобразяват с политиката на Русия, проявявайки недоверие към въоръжените акции. “Младите” са за решителни въоръжени действия срещу Империята. Към първите се причисляват ДД и ОБН, а към вторите – съмишлениците на Раковски и Тайния български революционен комитет (ТБЦК), създаден през 1866 г.

За около едно десетилетие Раковски, ДД, ОБН и ТБЦК разработват различни планове и програми за освобождение на България. Търсят се възможности за съюз с една или друга балканска държава. Издават се политически вестници и пропагандни брошури. Сформират се чети и легии. Приемат се целенасочени акции за привличане на вниманието на великите сили.

Всички усилия на Раковски, ДД, ОБН и ТБЦК за разрешаване на българския политически въпрос обаче завършват без успех. Провалят се инициативите за съвместни действия със Сърбия (Първа българска легия – 1862 г., и Втора – 1867-1868 г.). На 9 октомври 1867 г. Георги Раковски умира и революционно настроената емиграция остава без своя най-авторитетен и опитен водач. Прехвърлените през 1867 г. в българските земи чети на Панайот Хитов и Филип Тотю в крайна сметка решават да напуснат България в посока Сърбия. През юли 1868 г. турските власти разгромяват четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Идеите за създаване на българо-турска дуалистична държава не се приемат благосклонно от българските радикали.

Тези неуспехи пораждат сериозна организационна и идейно-политическа криза в българското националноосвободително движение. За българските условия четническата тактика се оказва неефективна. Сблъсъкът между “млади” и “стари” се ожесточава. Всъщност в края на 60-те години на ХIХ в. емиграцията остава без ефективен ръководен център. Осезаемо се чувства липсата на единна тактическа платформа. Осъзнаването и постепенното преодоляване на всички тези слабости подтиква революционно настроената емиграция да изведе освободителното дело на нов, по-висок етап от развитието си, чието начало се свързва с имената на Любен Каравелов и Васил Левски.

Сред своите съвременници Васил Левски се е ползвал с авторитет и уважение, че неговите съратници и другари в освободителната борба са оценили високо качествата на личността му и достойнствата на характера му.

Още в годините преди своята гибел Левски спечелва искрената обич и има предаността на хората, които приобщава към делото на революцията; и както отбелязва един от проникновените му изследователи, “за изключителността на личността на Левски свидетелства, между другото, и признанието, което му отдаваха неговите съвременници. Той завладяваше всички, които влизаха в досег с него, еднакво и със силата на своя дух из очарованието на своята нравствена чистота”.

Къде се крият причините за това отношение към Васил Левски? Кое го прави най-уважаваната и най-привлекателната личност в историята на българското националноосвободителното движение през XIX век, чието обаяние и въздействие са неподвластни на времето? В какво се състои тайната на огромното влияние, което той оказва както на съвременниците си, така и върху съзнанието, възгледите и поведението на следващите поколения? Кои са чертите на “явлението” Васил Левски, осигурили неговото безсмъртие в народната памет и в страниците на историята?

Отговорът на тези въпроси едва ли може да бъде кратък и еднозначен, но главното в случая би трябвало да се търси в следното. Трябва да се има предвид, че в историята на всички народи, особено в преломни моменти съществува непреодолим стремеж, изконна жажда да имат, да издигат от средите си истински народен вожд и ръководител, притежаващ най-достойните качества, необходими за времето, отговарящи на задачите, които епохата поставя за разрешаване пред тях. В ценностната система, създадена в периода на българската национална революция, някои от тези качества имат първостепенна важност, особена стойност и непреходно значение. Тези качества именно намират своето най-пълно въплъщение в личността на Васил Левски.

Безкористие и чисто родолюбие, готовност за саможертва в името на освобождението и независимостта на отечеството, за доброто на народа, пълното подчинение на личните съображения и интереси на общонародното освободително дело – ето едни от най-съществените и привлекателни черти на обществения деец, които намират ярък образ и олицетворение в личността на Левски.

Целта на дипломната работа е представяне и анализ на революционната дейност на Васил Левски.

От така формулираната цел произтичат следните задачаи:

- проучване на теоретичната литература по проблема;

- представяне и систематизиране на живота, създаване на БРЦК, ВРО и смъртта на Васил Левски;

- проучване на източниците на проблема;


Първа глава

Въведение в историографията

След Кримската война (1853 – 1856) българската национална революция навлязла в нов етап от своето развитие. Ако през първата половина на XIX век освободителното движение не успяло да реализира своите цели или поне да се превърне във фактор по така наречения Източен въпрос, то това се дължало на факта, че движението нямало автономен и системен характер. Едва след Кримската война благодарение на революционната дейност на Георги Стойков Раковски българската национална революция била поставена на системна основа и придобила автономен характер, поради което освободителното движение все повече започнало да намира място в общо балканските политически отношения.

И все пак през 60-те години на XIX век националната революция била приоритет преди всичко на българската политическа емиграция във Влашко (по-сетне Румъния), докато българското население от вътрешността на българските земи продължавало да стои настрани от каузата на българското освободително движение. Разбира се, за това отношение на българите към въпроса за своето политическо освобождение били налице и някои обективни причини. След Кримската война и по силата на Парижкия мирен договор от 1856 г. Великите сили заложили на целостта и сигурността на османската империя, поради което перспективите пред балканските национални освободителни движения били сериозно затормозени от гледна точка на тяхната крайна цел. Затова основните сили на българската възрожденска нация през този период били насочени към църковно-националните и културно-просветните борби с оглед българската нация да бъде призната като отделен и равноправен етнонационален субект в рамките на османската империя.

През втората половина на 60-те години и началото на 70-те години на XIX век обаче в международен план настъпили сериозни изменения, след като на европейската политическа сцена се появила една нова велика сила в лицето на обединена Германия. Именно в този контекст се появили първите сериозни предпоставки за промяна на статуквото по Източния въпрос, от което била заинтересована Германия и балканските национални освободителни движения. Всичко това налагало да се предприемат необходимите инициативи от лидерите на българската национална революция с оглед да се използват и най-малките благоприятни предпоставки за решаването на българския политически въпрос. Предизвикателствата пред българското национално освободително движение в този смисъл намерили своето адекватно решение, а то било свързано с революционната дейност на Васил Левски, безспорно най-забележителната фигура на българското Възраждане, а защо не и в българската история.

 

-----------------------------------------

 

800x600 Normal 0 21 false false false BG X-NONE X-NONE MicrosoftInternetExplorer4 /* Style Definitions */ table.MsoNormalTable {mso-style-name:"Table Normal"; mso-tstyle-rowband-size:0; mso-tstyle-colband-size:0; mso-style-noshow:yes; mso-style-priority:99; mso-style-parent:""; mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt; mso-para-margin:0cm; mso-para-margin-bottom:.0001pt; mso-pagination:widow-orphan; font-size:10.0pt; font-family:"Calibri","sans-serif";}

Заключение

Об­разът на Левски отдавна е запечатан в българското национално съзнание и е останал като пример на всички поколения със своята патриотична всеотдайност, със своето очарование на горд и смел водач на революцията, с обаяни­ето на човек, който е прежалил себе си в името на народа, който иска да види отечеството свободно, пък “ако щат го нареди да пасе и патките”.

Левски е останал в българската история обаче преди всичко с безсмърти­ето на своите прозрения. Когато се изгражда неговият образ, традиционно се акцентува върху човешките му добродетели. Те безспорно правят Левски истински обичан син на народа. Но главното не е в това, че той е бил безум­но смел, че е държал сметка за всеки похарчен лев на организацията, че е бил фанатично обречен на делото на революцията. Този сантиментален об­раз на Левски закрива действителното величие на неговото дело.

Преди всичко В. Левски бил велик народен водач - организатор. Като никой друг в българската история, и то в условията на робски страх, униние и тотална диктатура, той успял да създаде мощна народна организа­ция, която пробуждала и най-дремещите народни низини, да ги организира в името на една велика идея. У Левски България през 70-те години на XIX в. открила онзи дух, който й беше липсвал цели векове, у Левски нейната народна сила намирала своята най-висша и благородна изява.

В. Левски бил гениален политик на революционна България. Неговите прозрения за независимост и самостоятелност на българското движение, развиващо се сред хаоса на Източния въпрос, добре разбрани и осмисле­ни, имали почти непреходно значение в българската история. Дръзкото от­хвърляне на политическата опека на чуждите сили бил изстрадан историчес­ки урок, дълбоко анализиран и осмислен в политическата идеология и революционната практика на В. Левски.

Левски бил велик и със своите идеи за бъдещия свят - свят на народно­то равноправие и на човешката свобода. Макар и да е заел своите идеи из аналите на европейската буржоазнодемократична мисъл, той ги пречиствал през своята кристална душа, за да създаде от тях платформа и знаме на народната пробуда, на националното движение.

Със своята политическа идеология, със своите качества на гражданин на новия свят, със своята гениалност на организатор и политик Левски из­преварил българското развитие с цели десетилетия. И може би са прави онези познавачи на неговото дело, които смятат, че ако беше живял в някоя по-голяма страна и ако беше писал на някой по-популярен език, той щеше да бъде известен на света като един от най-големите мъже на XIX век.

 

------------------------------------

 

800x600 Normal 0 21 false false false BG X-NONE X-NONE MicrosoftInternetExplorer4 /* Style Definitions */ table.MsoNormalTable {mso-style-name:"Table Normal"; mso-tstyle-rowband-size:0; mso-tstyle-colband-size:0; mso-style-noshow:yes; mso-style-priority:99; mso-style-parent:""; mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt; mso-para-margin:0cm; mso-para-margin-bottom:.0001pt; mso-pagination:widow-orphan; font-size:10.0pt; font-family:"Calibri","sans-serif";}

Литература

1. Генчев Н., Левски, революцията и бъдещия свят. С., Издателство на отечествения фронт, 1973 г.

2. Дойчев Л., Сподвижници на Апостола. С., Издателство на Отечествения фронт, 1984 г.

3. Дуфев К., Безподобния Апостол. П., Издателство „Х. Данов”, 1855 г.

4. Караиванов П., Васил Левски по спомени на Васил Караиванов. С., Издателство на Отечествения фронт, 1987 г.

5. Каратеодорова К., Нонева З., Тилева В., Васил Левски. Документален летопис 1837–1873. С., ДИ “Д-р Петър Берон”, 1987 г.

6. Макдемот М., Апостолът на свободата. С., Издателство на ЦК на ДКМС, 1973 г.

7. Митев П., Българското възраждане. Лекционен курс. С., Полис, 1999 г.

8. Павловска Ц., Васил Левски и Вътрешната революционна организация. С., Издателство на Министерство на отбраната “Св. Георги Победоносец”, 1993 г.

9. Панчовски Д., Последните дни на Васил Левски. С., Профиздат, 1990 г.

10. Северняк С., Васил Левски – свободният преди освобождението. С., Издателство на ЦК на ДКМС, 1987 г.

11. Симидов Ф., Васил Левски. Две непубликувани биографии. В. Търново Университетско издателство „ Св. Св. Кирил и Методий” 1994 г.

12. Стоянов И., История на Българското възраждане. В. Търново, Издателство „Абагар“, 1999 г.

13. Страшимиров Д., Левски пред Къкринската голгота. История и критика. С., Издава Народният комитет “Васил Левски”, 1927 г.

14. Тодоракова М., Издирване и публикуване на османотурските документи по следствието и процеса срещу Васил Левски. В: Националната революция, делото на васил левски и освобождението на България. С., Общобългарски комитет и фондация Васил Левски, 1998 г.

15. http://anamnesis.info/projects/Vasil_Levski/VL_bio.htm

 


 



Коментари на клиенти:

Все още няма коментари за този материал.
Моля, влезте в системата с потебителско име и парола, за да оставите коментар.


За сайта

Кой е онлайн

В момента има 422 посетителя и 8 потребителя в сайта

Намерете ни в Facebook


© 2010 znanieto.net Всички права запазени.
znanieto.net избра за свой хостинг партньор Viscomp.bg

Изграден с помощта на Joomla!.