Търсачка

Банер

Каталог Археология, История България България и нейните съседи (1923 – 1925)


Дипломна работа, 145 стандартни страници, съдържа белъжки под линия, има апарат
Цена: 4.80лв.
Задайте въпрос за този материал

 

Normal 0 21 false false false BG X-NONE X-NONE /* Style Definitions */ table.MsoNormalTable {mso-style-name:"Table Normal"; mso-tstyle-rowband-size:0; mso-tstyle-colband-size:0; mso-style-noshow:yes; mso-style-priority:99; mso-style-parent:""; mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt; mso-para-margin:0cm; mso-para-margin-bottom:.0001pt; mso-pagination:widow-orphan; font-size:10.0pt; font-family:"Times New Roman","serif";}

СЪДЪРЖАНИЕ

УВОД – стр. 3-5

ГЛАВА № 1. БЪЛГАРО-ТУРСКИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ – стр. 6 - 26

ГЛАВА № 2. БЪЛГАРО-ГРЪЦКИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ - стр. 27 – 50

ГЛАВА № 3. БЪЛГАРО-ЮГОСЛАВСКИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ - стр. 5182

ГЛАВА № 4. БЪЛГАРО-РУМЪНСКИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ – стр. 83 - 109

ЗАКЛЮЧЕНИЕ – стр. 110 – 112

БИБЛИОГРАФИЯ – стр. 113 - 114


УВОД

Настоящата магистърска разработка, подготвена за специалността - Дипломация и международни отношения, има за задача да се занимае с разглеждането на Княжество България, съседите му и Великите сили в годините след Първата световна война и по-точно в периода от 1923 до 1925 година. За целта ще бъдат изяснени и разгледани известен брой понятия и документи, които ще спомогнат за достигането и разбирането на същинската част на тази работа – България и нейните съседи (1923-1925г.). Ще бъдат разгледани: отношенията между българската държава и съседите й както следва – Турция, Гърция, Югославия и Румъния; отношенията на Великите сили към балканската политика на България; отношенията на ОН към България и всички съпътстващи международни договори в българските дипломатически отношения за периода след Първата световна война. В хода на изследването ще бъде използван значителен библиографски материал.

Националният въпрос на Балканите е повече териториален. Между балканските държави противоречията са на тази основа - доосвобождение на съответните народи, които живеят в компактна маса в съответната територия. Ако до Първата световна война проблемите се решават на основата на национално-освободителните движения по пътя на войните, то сега тези проблеми придобиват друга форма – те стават проблеми на малцинствата. В периода между двете войни българската политика, основавайки се на международните договори, стои на позиция за ревизия на Ньойския договор, т.е. – ако не непосредствено, то в перспектива изменение на създалото се положение и съответно решаване на националния въпрос. Българската политика е политика на мирна ревизия на съществуващите договори, тя е отбранителна, с оглед изолираността на страната. В целия сложен комплекс от взаимоотношения, противоречия, влияния, интереси още от XIX в. насам в центъра стои България и то не защото е географски център на Балканския полуостров, а защото има проблеми, останали като нерешени, свързани с националния въпрос от XIX в. И в периода между двете световни войни България има едни или други проблеми и противоречия с почти всичките си съседи. След Първата световна война България е в изолация. Правят се опити за излизане от изолацията по линия на уреждане на отношенията с Турция. От 1925г. има договор за приятелство и неутралитет с останалите държави на Балканите и всички комбинации, които възникват в една или друга степен засягат България. И когато отношенията на България с някои от балканските страни се подобряват, останалите балкански държави веднага реагират и вземат една или друга позиция.

Във връзка с гарантирането на новите балкански граници на Румъния, Гърция и Кралство на сърби, хървати и словенци (КСХС), в част IV на Ньойския мирен договор Върховният съвет на конференцията отнема правото на България да притежава наборна армия, военен флот, авиация и да се въоръжава. С чл. 19 на Устава на Обществото на народите, който е включен като преамбюл към всички мирни договори, се предвижда възможност за мирна ревизия, но със съгласието на заинтересованите страни. На 16 декември 1920 г. България е приета в Обществото на народите в резултат на активни дипломатически действия от страна на Александър Стамболийски. С нотата на съветското правителство от 11 декември 1920 България е поставена в позиция да избира между това да следва пътя на Турция на сътрудничество със Съветска Русия или да разчита на враждебното на съветската държава Общество на народите, призвано да защитава установеното след Първата световна война статукво. С включването на България в ОН, българският министър-председател недвусмислено и ясно заявява позицията на България. Това обаче съвсем не примирява произтичащите от Ньойския договор противоречия между България и Румъния. В установения следвоенен ред те се оказват на противоположни полюси - Румъния е в лагера на антиревизионистичните страни, а България, макар и членка на Обществото на народите, на ревизионистичните държави. Различно е и мястото, което съдбата им отрежда в тези групировки. Румъния, благодарение на дипломацията си и главно на своя забележителен държавник Н. Титулеску, в средата на 30-те години триумфира в европейската антиревизионистична политика в роли, които далеч надхвърлят възможностите й като държава. Поради слабост, България почти през целия междувоенен период се придържа към изкованите след подписването на Ньойския договор външнополитически принципи - неутралитет, необвързаност и мирна ревизия в рамките на Обществото на народите. В началото на 20-те години както цялостната политическа обстановка в Европа, така и българо-румънските отношения са силно повлияни от разрушителната първа и втора вълна на прокламираната от Коминтерна световна социалистическа революция. През ноември 1920 г. Гражданската война в Русия приключва. В България почти едновременно с пристигането на първите руски бежанци идват и съветски емисари, които превръщат страната в „Елдорадо" за съветската пропаганда и база за осъществяването на социалистическа революция на Балканите и създаване на Балканска социалистическа федерация. Според чуждите дипломати през 1920-1921 г. Българският земеделски народен съюз се превръща от главна бариера за българските комунисти по пътя към властта в „болшевишка организация" със „селска окраска", която може да взриви мира на Балканите в името на националните идеали. „Във всеки влак” - гласи една френска сводка – „могат да се срещнат 15-ина агитатори, които подклаждат към бунт и война срещу сърбите, гърците и румънците. Стамболийски”, казват те, „не е против нас”.

Настоящата разработка няма за цел да обхване цялостно разглеждане на българската политика спрямо съседите й за периода от 1923-1925г. Тя е базирана на мой личен интерес към най-новата българска история, а именно: годините след Първата световна война и начина на сложното уреждане на международните отношения на Балканите. Превратът на 9 юни 1923 г. в България е по­срещнат по различен начин от балканските държави. Под въздействието на Англия на 18 юни Гърция първа признава узурпаторското правителство на Цанков. Румъния посреща със задоволство свалянето на Стамболийски от власт и не създава затруднения по отно­шение признаването правителството на Цан­ков. Най-остро срещу деветоюнския преврат реагира Югославия. Югославското прави­телство смята, че с идването на власт на но­вите националистични елементи в България фактически се денонсира Нишката спогодба от март 1923 г. Затова непосредствено след преврата югославското правителство струп­ва войски по границата с България с намере­нието да се намеси във вътрешните й работи и възстанови правителството на Стамбо­лийски. Наред с вътрешнополитическите грижи и напрежението откъм западната граница, които непрекъснато ангажират вниманието на сговористкото правителство, същест­вуват и други фактори, които го карат да бъде внимателно при започване па преговорите с Турция. На първо място, това е неразрешеният до този момент сложен тракийски въпрос и на второ — стремежът да не се влиза в дисонанс с политиката на Великите сили и най-вече на Англия към кемалистите. Като заключение на предговора бих добавил, че българската държава ще се стреми към ревизия на мирните договори след Първата световна война и към връщане на позициите си отпреди Балканските войни.

ГЛАВА № 1

БЪЛГАРО-ТУРСКИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ

За българо-турските отношения в периода непосредствено след Първата световна война в турската историческа литература, доколкото се простират нашите оскъдни сведения, няма специални изследвания. Доскоро и в българската историческа наука не съществуваха почти никакви изследвания върху отношенията на България и Турция за интересуващия ни период. През 1926 г. излиза трудът на Иван Алтъпов „Източният въпрос и нова Турция с особен оглед към интересите на България". Главното внимание на автора обаче, както подсказва и самото за­главие на труда, е насочено към Източния въпрос и политиката на Великите сили. На българо-турските отношения и особено на сключените спогодби между двете държави през есента на 1925 г. е отделено незначително място. В последните години се появяват някои статии и монографични изследвания, в които намират място и отношенията между България и Турция в първите години след Първата световна война. Сред тях по-специално внимание заслужава трудът на Стефан Великов „Кемалистката революция и българската общественост 1918-1922г.”,в който са посочени опитите на земеделското правителство в Бъл­гария и на кемалистите в Турция да нормализират отношенията между двете държави. Авто­рът изтъква, че макар България да е в ненормално положение, правителството на Александър Стамболийски проявява симпатии към борбата на турския народ срещу чуждестранните нашественици. 1

Тук си поставям за задача да обхвана българо-турските отношения — от 1923 г. до 1925 г., за който не съществуват много изследва­ния в чуждата и българската историография. Главното съдържание през този период са во­дените продължителни преговори, в резултат на които се постигна подписване на приятелски договор и възстановяване на редовните дипломатически отношения. По тази причина тези преговори будят оправдан научен интерес. 2

По време на Първата световна война България и Турция се намират не само в нормални, но и в съюзнически отношения. Те участват заедно във войната на страната на империа­листическия блок, предвождан от Германия. Както е известно, държавите от Централния съюз претърпяват поражение. Съглашенските сили победителки им налагат тежки мирни договори с огромни репарационни и други задължения. Още при подписване на Солунското примирие от края на септември 1918 г., държавите победителки заставят България да скъса всякакви отношения с бившите си съюзници. По­добна клауза е застъпена от тях и в Мудроското примирие с Турция от края на октомври 1918 г. При това положение, българският пълномощен министър в Цариград Недялко Колушев е уведомен от турския министър на външните работи Мехмед Решид паша с нота от 28 ноември 1918 г., че както той, така и останалите дипломатически представители на Бъл­гария в Цариград, Одрин и Измир трябва да напуснат пределите на Турция. По такъв начин още в края на 1918 г. дипломатическите отношения между България и югоизточната й съседка са преустановени.3

През декември с. г. персоналът на турската легация в София и турските консулства във Варна, Русе и Бургас напуска България.4

Защитата на българските интереси в Тур­ция е поверена на шведската легация в Цариград, а на турските в България — на испан­ската легация в София. Този насилствен акт на победителите, макар и безсилен да прекъсне фактическите отношения между двете страни трябва да бъде преодолян. Редица причини от различно естество диктуват и на двете държави необходимостта от нормализи­ране на двустранните отношения.5

Прави­телството на Стамболийски се опитва да нор­мализира отношенията с Турция, но се на­тъква на решително противодействие от страна на Съглашението. Позицията на Анг­лия, Франция и Италия е да не се разрешава на никоя държава от бившата коалиция на Централните сили да установява официални отношения с Турция, докато не се ратифици­ра мирният договор с нея.

 

--------------------------------------------------

 

Normal 0 21 false false false BG X-NONE X-NONE /* Style Definitions */ table.MsoNormalTable {mso-style-name:"Table Normal"; mso-tstyle-rowband-size:0; mso-tstyle-colband-size:0; mso-style-noshow:yes; mso-style-priority:99; mso-style-parent:""; mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt; mso-para-margin:0cm; mso-para-margin-bottom:.0001pt; mso-pagination:widow-orphan; font-size:10.0pt; font-family:"Times New Roman","serif";}

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Като заключение можем да кажем, че българската държава се опитва да ревизира мирните договори след Първата световна война, но не на всяка цена. За нея е по-важно да успее да си стъпи на крака след националната катастрофа от 1919г. Националният въпрос на Балканите е териториален въпрос. Между балканските държави противоречията са на тази основа - за доосвобождение на съответните народи, които живеят в компактна маса в съответната територия. Ако до Първата световна война проблемите се решават на основата на национално-освободителните движения по пътя на войните, то сега тези проблеми придобиват друга форма - стават проблеми на малцинствата. В периода между двете войни българската политика, основавайки се на международните договори, стои на позиция за ревизия на Ньойския договор, т.е. – ако не непосредствено, то в перспектива изменение на създалото се положение и съответно решаване на националния въпрос. Българската политика е политика на мирна ревизия на съществуващите договори, тя е отбранителна, с оглед изолираността на страната. В целия сложен комплекс от взаимоотношения, противоречия, влияния, интереси още от XIX в. насам в центъра стои България и то не защото е географски център на Балканския полуостров, а защото има проблеми, останали като нерешени, свързани с националния въпрос от XIX век. И в периода между двете световни войни също така има едни или други проблеми и противоречия почти с всичките си съседи.

Отделни моменти от отношенията между България и съседите й в периода на управлението на деветоюнското правителство са разгледани в изследванията на някои български автори. С настоящата работа е направен опит да се направи едно по-цялостно изследване на политиката, провеждана от деветоюнското прави­телство спрямо балканските страни. Тя не претендира за пълнота, а цели по-скоро да хвърли известна светлина върху по-важните моменти от двустранните отношения на България с нейните непосредствени съседи през посочения период.

Деветоюнското правителство напуска властта, без да успее да разреши онези въпроси със съседите, по които то желае да намери известен изход. При­чината за неуспеха трябва да се търси преди всичко в обстоятелството, че тези въпроси, които формално не противоречат на клаузите на Ньойския договор, са твърде трудни за уреждане. Те се оказват извън възможностите на България за непосредствено разрешаване. Към тях проявяват жив интерес и западните империалистически държави, по-специално Англия.

Английските управляващи кръгове не са заинтересовани както от допускането на Бълга­рия на Егейско море, така и от уреждането на въпроса за покровителството на българското малцинство в Гърция. Те възприемат отново курс на пълна под­крепа на Гърция, която и след поражението си във войната с Турция продъл­жава да играе важна роля в плановете на английския империализъм на Бал­каните. Атина се възползва от тази подкрепа на своя европейски покровител. Нейните интереси в случая съвпадат изцяло с интересите на Лондон и имайки неговата подкрепа, тя естествено се показва неотстъпчива по уреждането на посочените въпроси в дух, отговарящ на интересите на двете съседни балкан­ски държави.

Възстановяването на дипломатическите отношения между България и Турция след Първата световна война е без съмнение назрял въпрос, който трябва да бъде разрешен. Но сговористките правителства и преди всичко правителството на Ал. Цанков, през управлението на което се водят и подписват спогодбите в Анкара, не съумяват да защитят интересите на значителна част от българското бежанско население. Ето защо, макар да е ликвидиран формално въпросът за установяване на официални отношения между двете държави, дълбоките, съществените противоречия между тях продължават да бъдат открити. Онова, което най-общо може да се каже за българската политика по това време е, че тя е твърде пасивна. Както управляващите среди, така и българската общественост продължават да насочват вниманието си към съдбата на българското население в съседните държави, към Македония и Южна Добруджа, а на турския фактор не отдават особено значение. Външнополитическите и стопанските взаимоотношения между България и Турция през следващите години показват, че отстъпките от българска страна носят твърде малко реални резултати.

През разглеждания период по­литиката на сговористкото правителство на Ал. Цанков спрямо Югославия е политика на мир и желание за добросъседство. При това положение правителството на Цанков подчинява както своята цялостна външна политика, така и тази спрямо Югославия в тесните ра­мки на Ньойския мирен договор, без да прави каквито и да е опити за неговото ревизиране. При все това този политически курс не се оказва много резултатен. Той не позволява на правителството да постигне разре­шаването на най-наболелите въпроси с Югославия. Всеки опит за тяхното повдигане под каквато и да е форма предизвиква остра реакция в Белград и довежда до силно изостряне на двустранните отношения. За юго­славските управляващи среди тези въпроси или не съществуват, какъвто е случаят с малцинствения, или пък са един свършен факт, когато се касае до българската армия. В действителност и малцинственият въпрос, и този за българската ар­мия са далеч по-сложни. Решаващо значение за тях има и позицията на западните съглашенски сили.

Външната политика на българските правителства е непрекъснато хулена от опозицията. Обективните условия налагат на правителствата определени външнополитически цели и задачи и дори определени подходи за тяхното разрешаване. Главна цел на тогавашната българска външна политика не може да бъде друга освен ревизия на несправедливите клаузи на Ньойския мирен договор. В условията, в които се намира България, реваншизмът е изключен и подходът към разрешаването на главната цел не мо­же да е друг освен мирен. Оттук произтича основният принцип на българската външна политика-неутралитет и необвързаност. Така по време на управлението през 20-те години на XX век се поставят онези основи, на които градят външнополитическата си линия всич­ки български правителства до избухване на Втората световна война.


БИБЛИОГРАФИЯ

1. Манчев, К. История на балканските народи (1918-1945 г.), издателство Парадигма, София, 2000.

2. Куманов, М. Към въпроса за българо-югославските политически отношения (декември 1923- януари 1926). БАН, Изследвания по българска история, т.3.

3. България в света от древността до наши дни (Българско историческо дружество), т.2, Наука и изкуство, София,1979.

4. Спасов, Л. България и СССР 1917-1944 г., Велико Търново, 2008.

5. Българо-румънските военнополитически отношения през XIXXX век (сборник статии), Военно издателство, София, 2001 – статии на Л. Спасов и К. Боторан.

6. История на България с някои премълчани досега исторически факти, 681-2001, издателство Карина М, София, 2002.

7. България и Балканите 681-1981. Сборник от конференцията с международно участие „България и Балканите 681-1981”, проведена на 26 и 27.I.1981 в София, Съюз на научните работници в България, София, 1983.

8. Кишкилова, П. България и Румъния 1879-2000г. Сборник от двустранни договори, спогодби, конвенции, споразумения, протоколи и др., София, 2003.

9. Йовеска-Бодурова, М. Протоколът Калфов - Политис (1924)в българо-гръцките отношения. - В: България и Балканите 681 - 1981. С., 1982.

10. Кузманова, А., От Ньой до Крайова. Въпросът за Южна Добруджа в международните отношения 1919-1940г., София, 1989 .

11. Радев, С. Строителите на съвременна България, Т. I, София, 1990.

12. Международни отношения на Балканите 1918-1939, Историографски изследвания, издателство на БАН, София, 1984.

13. Куманов, М. Възстановяване на дипломатическите отношения между България и Турция (1923-1926г.) . Списание „Исторически преглед”, книжка 2, София, 1971.

14. История на българите. т.ІV. Българската дипломация от древността до наши дни. С., 2003.

15. Димитров, Г. Бежанският въпрос във външната политика на България (1919-1931г.). Българско историческо дружество, Доклади на третия конгрес на Българското историческо дружество, 3-5 октомври 1981, том 3, София, 1983.

16. Димитров, Г. В. Малцинствено-бежанския въпрос в българо-гръцките отношения 1919 - 1939. Благоевград, 1982.

17. Косев. Д. Отношенията между България и Сърбо-хърватско-словенското кралство при военно-фашисткото правителство (1923 - 1926). Известия на Българското историческо дружество, т. 25,1983 г.

18. Данева-Михова, Хр. Върху някой проблеми на Балканско-локарнската политика. СУ ФИФ, т. 53, 1959, № 2.

19. Мичева, Здр. Българската революционна емиграция в Югославия (септември 1923 – декември 1925) . Векове, 1973, Номер 5.

20. Мичева, Здр. Българо-югославски отношения 9 юни 1923 – 4 януари 1926. Проблеми на балканската история и култура , София, 1979.

21. Куманов , М. Балканската политика на първото сговористко правителство в България (1923-1926). Дисертация, София 1971 .

22. Трифонов, С. Българското национално-освободително движение в Тракия (1919-1926). Дисертация, С, 1978.

23. История на България 1878-1944 г., том III, БАН, София, 1978


Коментари на клиенти:

Все още няма коментари за този материал.
Моля, влезте в системата с потебителско име и парола, за да оставите коментар.


За сайта

Кой е онлайн

В момента има 332 посетителя и 13 потребителя в сайта

Намерете ни в Facebook


© 2010 znanieto.net Всички права запазени.
znanieto.net избра за свой хостинг партньор Viscomp.bg

Изграден с помощта на Joomla!.