Normal 0 21 false false false /* Style Definitions */ table.MsoNormalTable {mso-style-name:"Table Normal"; mso-tstyle-rowband-size:0; mso-tstyle-colband-size:0; mso-style-noshow:yes; mso-style-parent:""; mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt; mso-para-margin:0cm; mso-para-margin-bottom:.0001pt; mso-pagination:widow-orphan; font-size:10.0pt; font-family:"Times New Roman"; mso-ansi-language:#0400; mso-fareast-language:#0400; mso-bidi-language:#0400;}

І. Увод

Жан-Пол Сартр е един от най-големите западноевропейски интелектуалци на 20 век. Философската му концепция заема важно място в системата на най-влиятелното философско течение през първата половина на 20 век – екзистенциализмът. Екзистенциализмът може да се определи като Философия на съществуването. В своята творба „Екзистенциализмът е хуманизъм” Сартр пише: „Под екзистенциализъм разбираме учение, което прави човешкия живот възможен и освен това заявява, че всяка истина и всяко действие вече предпоставят определена среда и определена човешка субективност” (стр.5). Това е ирационалистично направление на съвременната философия, което възниква като опит да се създаде нов мироглед, отговарящ на интересите на интелигенцията, опит за налагане на по-различно разбиране за човека, акцентиращи върху единичната и неповторима съдба, върху чисто човешкото и индивидуално съществуване. Той възниква в Германия в периода след Първата световна война. Не бихме могли да разберем правилно екзистенциалните идеи извън контекста на историческата епоха. Пагубната за германския народ война води до деморализация на населението, до засилване на песимизма и нихилизма. Тоталната разруха, причинена от световните войни, подлага на изпитание всяка ценностна система, концентрирана около идеала на рационализма, от века на Просвещението. Катастрофалните събития разкриват най-тъмните и ирационални страни на реалността. Вярата в прогреса прилича само на наивен идеализъм. При гледката на руините, на избиванията и униженията, оптимистичната визия за бъдещето се поддава на безнадеждността, презрението, разочарованието, страха и несигурността. Нормите на цивилизовано общуване между хората и народите не струват нищо. Дълбок скептицизъм към способността на културата да запази смисъла на живота доминира в душите на хората. Отделният индивид се чувства неспособен да подчини посоката на събитията на своята воля и разбира, че е само жертва на една нехуманна социална система. Той е никой, той е никъде, сам и ненужен. Отношенията му с обществото са прекъснати, идентичността на неговото собствено Аз е унищожено. През този период силен тласък получава ирационализма, намерил своето развитие и завършек именно във философията на екзистенциализма. По този начин екзистенциализмът изразява драмата на една генерация, той е отражение на кризата на обществото и неговите духовни ценности, на упадъка и трагизма на човешкото съществуване. Подобни явления се повтарят и при Втората световна война и във Франция.

Екзистенциализмът може да се разглежда и като една реакция срещу абсолютния идеализъм и позитивизъм. Монументалната философска система на Хегел, абсолютния му идеализъм, чиято същност е пълното подчинение на единичното на общото, са заменени с една философия, концентрираща вниманието си върху човека като единичен, случаен и уникален - философията на екзистенциализма. Идейните извори на екзистенциализма са Философията на живота, феноменологията на Хусерл, религиозно - мистичното учение на Сьорен Киркегор.

Много писатели, философи и теолози са били наричани екзистенциалисти. Екзистенциалистките философии имат различна форма, като най-радикалното деление между тях е това на религиозни и атеистични форми. Религиозен екзистенциализъм, чиито представители са Марсел, Карл Ясперс, Бердяев, Шестов, Бубен и атеистичен - с представители : Хайдегер, Камю, Симон дьо Бовоар, Сартр. Всички те концентрират вниманието си не върху общото, типа, а върху битието на отделния човек. За тях той е важен като конкретно, реално същество с всичките му проблеми, произтичащи от неговата индивидуалност, крайност и случайност. Философията на съществуването дава приоритет на абсолютната уникалност на човешкото битие и в тази връзка тя претендира да е философия на свободата.

Терминът “екзистенция” идва от латински и означава “съществуване”. Оттук екзистенциализма е философия на съществуването. Екзистенция е специфичен термин, чиято представка “ек” има значението на “излаз”, “прорив”, “изблик” и от тук етимологията носи нюанса на екстатичност, преодоляване, надмогване, което различава човешкото съществуване от всяко друго. Изхождайки от постановката, че човешката същност и съществуване е едно вечно изменение, ставане, правене и движение, екзистенциалистите достигат до заключението, че движението е всичко. Този аспект на динамичност показва, че екзистенциализмът не е философия на пасивната съзерцателност, а на движението от страна на човека. За Жан-Пол Сартр „човекът не е нищо друго освен съвкупност от своите действия” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр. 44). За цялото многообразие от екзистенциални схващания, основният, постоянстващ принцип е че „съществуването предхожда същността” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр.10). Това означава, че преди всичко съществува човекът, трябва да се тръгва от субективността или че „човек не е нищо друго освен това, което сам се направи” („Екзистенциализмът е хуманизъм”, стр.14). Той се ражда на земята и чак след това се самоопределя. Първоначално той е нищо, но после сам решава какво да прави от себе си. Човек е само това, което избере да бъде, откъдето идва и важността на избора. По този начин първият ход на екзистенциализма е да придаде на човек цялата отговорност на неговото съществуване.

За това и Сартр сам казва, че екзистенциализма е учение, което прави човешкия живот възможен и освен това заявява, че всяка истина и всяко действие вече предпоставят определена среда и определена човешка субективност, т.е. човек сам избира своя живот и това какъв да бъде.

Жан-Пол Сартр е един от най-ярките представители на атеистичния съвременен екзистенциализъм. В брилянтната си образователна кариера той е абсорбирал сред много други мислите - Киркегор, Достоевски, Ницше и по-специално Хегел, Хусерл и Хайдегер. Роден през 1905 г. и починал през 1980 г. Сартр е един от най-големите западноевропейски интелектуалци. Оригинален и дълбок мислител, той съчетава своята творческа дейност с ярко изявени обществено-политически ангажименти. В историята на философията и литературата Сартр ще остане завинаги със своите произведения: „Погнусата”, „Пътищата на свободата”, „Битие и нищо”, „Критика на диалектическия разум”, „Екзистенциализмът е хуманизъм”.

Жан Пол Сартр става известен след публикацията на романа “Погнусата”. По това време той изучава и преподава философия и издава първите си творби. Работи и върху романа, считайки това за най-важното нещо. Интересно е, че в началото на своя житейски и творчески път Сартр не е възнамерявал да става “професионален философ”. Години наред се смята, че ранната философия на Сартр е насочена към създаването на една феноменологична онтология, а зрялата и късната към обосноваването на една социалнополитическа теория. Тази традиционна теория е разчупена от наложената идея, че изначалния проект, довел до написването на „Битие и нищо” не е онтологически, а етически. Въпросите, които са вълнували Сартр се въртят около идеите за свободата, живота, човешката реалност.

Екзистенциалната философия на Сартр най-вече се разкрива в неговия труд “Битие и нищо” /1943/, определен като „философски трактат за свободата”. Темата за свободата е фундаментална за цялото творчество на Сартр. Тази тема е изключително актуална и днес и затова смятам, че един съвременен прочит на Сартр би спомогнал за по-доброто му разбиране през призмата на настоящето ни, както и за по-доброто разбиране на нашето време през очите на Сартр.

--------------------------------------------------

Normal 0 21 false false false /* Style Definitions */ table.MsoNormalTable {mso-style-name:"Table Normal"; mso-tstyle-rowband-size:0; mso-tstyle-colband-size:0; mso-style-noshow:yes; mso-style-parent:""; mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt; mso-para-margin:0cm; mso-para-margin-bottom:.0001pt; mso-pagination:widow-orphan; font-size:10.0pt; font-family:"Times New Roman"; mso-ansi-language:#0400; mso-fareast-language:#0400; mso-bidi-language:#0400;}

ІІІ. Заключение

Проблемите засегнати в произведенията на Сартр са актуални и днес. Те се опитват да ни докажат, че екзистенциализма е борба за самосъзнание на човешката ценност, а следователно и възможност. Концепцията на Сартр за свободата се тълкува като индетерминистична, тъй като се свързва с най-важното му твърдение в областта на метафизиката, а то е, че Бог не съществува. Сартр отстранява божието битие и поставя в центъра човека като му предоставя пълната свобода да направи от себе си, което пожелае без да е подвластен на висши влияния. Недостига в това Сартрово разбиране за свободата е, че не се отрича зависимостта й от обективната необходимост. Последната определя границите на личностния избор. Изборът е ограничен в рамките на конкретните реалности, с които е заставен да се съобрази, което означава, че свободата е ограничена и определението на Сартр за свободата като абсолютна е малко пресилено. Независимо от всички недостатъци, противоречия и слабости, които са изтъквани и които могат да бъдат открити във феноменологическата онтология, грандиозният опит на Сартр, в частност концепцията му за човешката участ, придобива сериозност и значимост тъкмо на фона на съвременните социални процеси.

Свободата е една от вечните философски проблеми. Идеята за свободата е тази, около която се формира мисълта на Сартр. Тя е уникална основа на ценностите. Екзистенциализмът на Сартр поставя силно ударение върху субективността на нашата свобода, той изразява и потребността от постоянно безпокойство и творческо търсене на все по-съвършени пътища на нашата дейност. Екзистенциализмът на Сартр призовава и към отговорност на индивида за собствената му съдба и за съдбата на другите, за междучовешките отношения и социалните институции и културата. Той предупреждава хората и за опасността от нивелиране на личността под въздействието на вещите и потребителската цивилизация. Всеки един от нас е длъжен сам да формира своята личност и да придава смисъл на своя живот.

Погнусата и страхът от съществуването продължават, защото битието е безразлично и безмълвно, а хората са свободни да избират. И те избират – по-скоро злото, отколкото доброто. Надеждата, която оставя Сартровият онтологически реализъм, не е голяма. И все пак тя е достатъчна. Ако човекът е свободен за злото, той е свободен и за доброто, винаги и навсякъде.

Коментари на клиенти: